ЧЕТВЪРТАТА ЛИСИЦА   И за още една лисица почти съм сигурен, че съм я убил, но нея не можах да я намеря. Когато имахме нощни полети, на другия ден обикновено се отиваше на работа по-късно, около обяд. И една сутрин след нощни полети аз пак, както обикновено, излязох да потичам из равнината. И чух и видях надалече, от другата страна на блока, край една царевична нива, край летището, ловци да стрелят. Това беше в землището на нашата дружинка, а денят беше делничен, не беше ловен ден. Явно бяха бракониери. Сега ще отида, казах си, ще им се скарам и ще ги изплаша. Но кой ги знае какви са, като нищо могат да ме застрелят и да ме хвърлят в царевицата. Бягах по анцуг, а под горнището на анцуга беше запасан колана ми, а на колана – пистолета. Свалих пистолета, вкарах патрон в цевта и пак си го поставих на колана. Спуснах отгоре анцуга и въобще не личи, че съм с пистолет. И затичах към ловците с пушките. Но те ме видели и изчезнаха. Стигнах до пътчето край царевицата, стоя край нея и се чудя какво да правя. И изведнъж чувам: Ей, момче, влизай в царевицата да търсиш един фазан. И се показа бай Минчо – един от техниците на самолет, може да се каже най-запаленият и опитен ловец в полка. Лов не пропускаше. Беше безгрешен. Да не улучи дори гургулица в полет - никога! Показаха се и другите двама, пак ловци от полка, негови приятели. Вие ли сте? – казах. - Аз пък си казах: кои ли са тия, дето стрелят, сега ще ида хубаво да ги изплаша. На обяд заминавам за Пловдив при старците, каза бай Минчо. Искам да им занеса един заек. Ударихме един фазан и падна в царевицата, но не можем да го намерим. И аз влязох в царевицата да търся фазана. Но тука трябва да кажа как се ловува, по-точно как се бракониерства в царевица. Когато житата се приберат и блоковете се оголят, ако някъде останат неизрязани стъбла от царевица, обикновено дивечът там се укрива. И когато има вятър и сухите царевични листа непрестанно шумят, дивечът, който разчита най-много на слуха си, не те чува. Ти вървиш напряко на редовете, като показваш в реда най-напред главата си и поглеждаш само на едната страна. Ако редът не е много обрасъл с трева, видимостта в реда е много добра и виждаш дивеча, най-често заек, да стои в реда. Дръпваш си се в своя ред и бавно, бавно се приближаваш. И поради непрестанния шум от вятъра в листата, дивечът не те усеща. Така можеш дотолкова да се доближиш да него, че не само с пистолет да го застреляш, но дори и да го хванеш за ушите. И както си вървя така и търся фазана, гледам на два метра пред мене, напряко на реда, една лисица. Цялото ѝ тяло в моя ред, а главата ѝ – в другия ред. Ръката ми отива отзад на колана, свалям пистолета, дърпам ударника назад, прицелвам се в гърдите ѝ и гръмвам. Лисицата падна и започна да рита. Аз стоя и я наблюдавам, няма да се доближа, че да ме захапе. Лисицата рита, рита в реда пред мене, след което изведнъж се шмугна настрани и изчезна. Изскочих на пътчето до царевицата. Там стояха онези тримата и се бяха изплашили. - Какво стана, кой гръмна? - запитаха. Те не знаеха, не бяха видели и не бяха разбрали, че съм с пистолет. - Аз стрелях по една лисица. Раних я, гледайте сигурно ще излезе, а аз ще вляза да я потърся. И влязох отново в царевицата, и пак така оглеждам редовете. И гледам в реда ми, пак на два метра от мене, един голям заек. Пак пистолета, пак ударника назад, прицелих се и гръмнах. Заекът подскочи и изчезна, сякаш не съм го улучил, но се завъртя и падна в реда точно зад мене. Грабнах го за ушите и изскочих да го дам на Бай Минчо. И да им се присмея – трима души с пушки не можахте да убиете заек, а аз с пистолет ви убих. Изскочих от царевицата, но само изгледах отзад колата им – може би за да не закъснеят за влака, а може би защото много се разгърмяхме, потеглиха без да ме дочакат. Зарових заека с трева в една бразда, на бегом се прибрах вкъщи, преоблякох се, пристигна и рейсчето и потеглихме за летището. Бай Минчо беше заминал за Пловдив, но приятелите му бяха на работа. Какво стана, убихте ли на бай Минчо заек? - запитах ги Не можахме, без заек си тръгна – отговориха. Дано обаче да са ме излъгали. Как не можахте да ме изчакате! Аз убих един и хукнах да ви го донеса, но вие бяхте потеглили. И им разказах какво бе станало. След края на работното време – дните все още бяха дълги, опразних куфарчето от бойната си готовност и минах през царевицата да си прибера заека. Не че ми трябваше, но след като е убит, защо да става зян. Но реших да потърся и лисицата – сигурен бях, че е смъртно ранена и вероятно е умряла. Започнах да претърсвам царевицата по известния начин – като оглеждах редовете, и внезапно видях една сърна. Легнала в реда и преживя. Дръпнах се в своя си ред и по описания начин започнах бавно да се приближавам към нея – бавно, невидимо, като движение на часовникова стрелка. Търпение – умение. Така изминах половината разстояние, и ми омръзна. Реших да ѝ се покажа, за да избяга. Пристъпих напред в нейния ред, бях на три-четири метра от нея. А тя ме гледа с големите си влажни очи и не ме вижда. И разбрах, че тя спи – спи с отворени очи. Това събуди любопитството ми и отново се дръпнах в своя си ред. Продължих да се приближавам и застанах до нея – аз в единия ред, тя в другия, на не повече от половин метър един от друг. И тук започна да ме мъчи изкушението. С един изстрел със сигурност ще я убия. Досега не съм убивал сърна, и може никога да не ми се случи. Какво да правя? Реших – ще опра пистолета в слепоочието ѝ и ако не избяга, ще я застрелям. Бавно, с невидимо движение на ръката, издигам пистолета към главата ѝ. Издигнах го на височината на главата ѝ, на десет сантиметра от слепоочието ѝ. Оставаше само да натисна спусъка. Постоях, постоях така, и върнах ръката си. Не се реших. Викам си: още веднъж ще опра пистолета си в слепоочието й, и ако и сега не избяга, вече ще я застрелям. И в тоя момент видях малкото й – лежеше в съседния ред зад нея. Пак започнах да вдигам ръката си, пак почти опрях пистолета в главата на сърната, и пак се отказах. Не мога да го направя, и това си е! Пък и защо ми е, ако я застрелям, какво да я правя – нито сме гладни, ни жадни. И в този момент малкото изглежда ме видя. Скочи и хукна през царевицата. То беше женско. Скочи и братчето му, с пораснали вече рогца. То е лежало на две-три крачки зад него. Постоя няколко секунди, после вероятно и то ме усети и хукна след сестричката си. А майка им? И тя се изправи. Но не разбра какво е станало, не разбра защо децата й са избягали. А аз стоя като вцепенен до нея, не мърдам и не дишам. Постоя сърната така, постоя, извърна се и се близна под опашката, протегна шия да ме подуши, дори и близна копчето на куртката ми, и едва след това и тя се усети и се стрелна в посоката, в която избягаха и малките й. Стана ми весело, толкова се зарадвах, че съм се въздържал и не съм я застрелял. Взех си куфарчето със заека и се отправих към авиоградчето. И срещнах един от сутрешните приятели на бай Минчо – отишъл вече до гарадока, взел си и пушката и идва към царевицата. Какво, Ангаре, да си вземеш заека ли дойде? – запита. Да, казах. Защото и аз – каза той. И ти ли си убил? – запитах. И аз ами. А защо не си го дал на бай Минчо? А защо да му го дам? Ой, как ми падна в очите! Аз и преди това него не си го харесвах и не го уважавах, ама сега съвсем ми падна в очите! Но той си беше пословичен мръвкар. С него имах и един такъв случай. Една сутрин отидох на блатото за диви патици. Едва се беше разсъмнало, а и под гъстите дървета по-брега още по-трудно се виждаше. И гледам на брега, до самата вода, заспала една зеленоглава патица. Спи, пъхнала глава под крилото си. Не може да е патица – мисля си. Преди малко съм минал край нея, не е възможно да не ме е усетила. Може би е някакво пънче, или буца кал, или треска някаква. Нали на добрия ловец всяка буца му изглежда като заек, а всеки пън – като сърна. Ако гръмна по този пън и някой разбере, има да ми се смеят. Но колкото повече гледам, повече на заспала патица ми прилича. Я викам си, да ѝ гръмна. И пън да е, още няма никой наоколо, никой няма да ме види. Отдръпнах се на подходящо разстояние и от посока, от която клонките да не пречат на сачмите, стрелях. Сачмите удариха в земята пред патицата и като рикошираха, отхвърлиха я на един два метра. Отидох и я взех. Беше отдавна мъртва, вцепенила се от студ. Вероятно вечерта е била ранена, излязла е на брега, свряла е човка под крилото си и смъртта я е настигнала в съня й. Какво да я правя – което не съм го убил аз, не го вземам. Пуснах я зад себе си и продължих да очаквам началото на прелета. В това време по пътечката се зададе въпросният ловец - и той излязъл за патици. Поздравихме се, той ме отмина, за да намери друго място, на което да застане. Тук се сетих за патицата и поисках да му разкажа за нея. Обърнах се и видях как той се наведе, грабна мъртвата патица и отмина с нея – без да запита каква е тя и защо е до мене, аз ли съм я убил. Ловецът трябва да умее да се радва на природата. Един кълвач да види, изгрева да види, едно цвете да види – да му е достатъчно, да е доволен. Тогава и празните излети не му тежат. Но имаше и такива, които наричахме „мръвкари“ – за които най-важна беше мръвката. Тоя беше от тях. И затова още повече се зарадвах, че сърничките бяха избягали от царевицата – ако беше ги видял, този щеше да ги застреля!     ГЛИГАНИТЕ   След четири години служба в Толбухин се преместих на служба в Долна Митрополия. И в землищата край Плевен имаше дивеч, но вече не беше като в Добруджа. В Добруджа ловните излети рядко продължаваха до след обяд – обикновено до обяд за всеки ловец имаше заек, или четири яребици, или фазан, и по обяд дружинката се прибираше. В Плевенско излетите продължаваха до смрачаване, и пак оставаха ловци без заек. И аз рядко излизах на лов.   Но зимните командирски занятия се провеждаха в Рибарица. Пет дена се водеха занятия, а на шестия, в съботата, се провеждаше поход. А за ловците, вместо да участват в похода, заедно с ловците от местната дружинка, в събота и неделя се организираше лов.   Аз дотогава на по-едър дивеч от заек не бях ловувал. И патрони с по-едри сачми от за заек нямах. На глигани се ловува или с бренеке, или с “девятки”. “Девятки” са най-едрите сачми, четиринайсет нули. Ловците ги наричат девятки, защото в един ловен патрон се събират девет сачми. Но някои ловци сами си изливаха в калъп сачми, по-едри от девятките, които наричаха “шестици” – защото в патрона се събират само шест сачми. И един от ловците ми даде и на мене два такива патрона, а аз му дадох патрони за заек. На лов за диви свине ловците се разделят – някои чакат на пусия, други са гоначи. На тези, които са на пусията, е по-лесно, макар и по-отговорно; защото ако дивечът мине край тебе и го изпуснеш, цялата група се прибира без нищо. Докато за гоначите е много изморително – такива стръмнини трябва да се изкачват и свървят, през такива трънаци и гъсталаци, винаги хлъзгаво, понякога и заснежено! Накрая си толкова изморен, че едва ходиш.   А ловците от военното училище – един генерал, и останалото все полковници и подполковници, все тежки, все са за пусията. От младшите офицери само аз бях ловец. Гоначи са местните ловци, но нали трябва и от военните да има някой гонач. И аз винаги бях с гоначите.   Уморително беше, но затова пък каква крушова ракия носеха местните ловци! Не съм пияч, вкъщи, а и в ресторанти не пия, ама там, като сме мръзнали и сме се трепали цял ден по баирите, и се съберем на почивка край огъня, и глътката е като огън, така те сгрява, сякаш пламък си излял в стомаха си.   Аз, макар и отрасъл в Странджа, на лов за диви свине и за сърни дотогава не бях ходил. На ловната дружинка в Толбухин, за цялата дружинка, ни се полагаха да отстреляме две сърни. На сто вълци – кози крак. Затова в определените за това дни дружината ни си ловуваше и на заек, а една малка групичка се отделяше и отстрелваше сърните. Занасяше ги на мястото, определено за обядване, изравяше трап, в който разпалваше голям огън, одираше сърните и ги изпичаше в жарта. В тази групичка непременно бяха и двама-трима тертиплии готвачи, имаше и такива. Останалите убивахме и за тях по един заек, дружинката се събираше и правехме обща трапеза.   Та на първия лов на диви свине в тетевенския балкан, в съботата, бях гонач. Вдигнали сме една свиня майка, с пет или шест прасенца. Свинята излязла пред пусията, и първият човек стрелял по нея. И вероятно я е ранил. Но вместо да премине през пусията или да се върне, свинята тръгва успоредно пред пусията, и всички ловци се изреждат да стрелят по нея. И свинята, понеже ранена, не може да бяга, и върви бавно. А прасенцата не разбират че майка им е ранена, мислят си че тя така си ги води, и те вървят бавно в редичка след нея. Но никой не стреля по тях, всеки се цели в по-едрата, в майка им. И майката преминала пред цялата пусия, без да падне. Едва след това я намерили паднала на триста метра по-нататък. И понеже този лов не удовлетвори дружинката, решиха да останем на лов и на следващия ден, в неделя. А аз вечерта като разказаха това, което току що ви разказах - колко хора са стреляли по свинята, и как тя въпреки това не паднала, си казах: аз да убия някога дива свиня – абсурд. И без това имам само два патрона.   На следващия ден пак се разделихме – групата на стрелците тръгна да си заема местата, а гоначите се отправихме към местността, откъдето да започнем гонката. Трябваше да се изкачим на един връх, и тръгнахме. Беше ужасно стръмно. И повечето ловци повървят, повървят, пък спрат да си починат. Само един млад горски, мисля че Марин се казваше, не спира. И аз до него. Той върви и не спира, и аз вървя до него и не спирам. Вървим и мълчим, то и дъх нямаш дума да продумаш. Стръмно, ама никой не се предава. И така, рамо до рамо, крачка до крачка, без да спрем и за секунда, изкачихме върха много преди другите. Не знам той как се е чувствал, ама аз за малко да пукна от умора. Глупаво беше, но се чувствах горд, че не изостанах.   Събрахме се всички, старшият на дружинката направи инструктаж, разпределихме се и тръгнахме. Гоначите трябва да вдигат много шум, за да подплашат дивеча и го насочат към пусията. Поради гъстата гора не се виждаме, но ако извикаме, се чуваме.   Що песни съм изпял, що стихотворения съм издекламирал докато съм бил гонач!   Та на този лов бях малко поизбързал ли, съседният гонач ли беше поизостанал, но той гръмна с пушката и извика: “Вардии, вардиии!” Обърнах се към неговата страна и видях глигана. Мястото беше много стръмно, и той бягаше по една козя пътечка на трийсетина метра под мене. Не е глиган, женска е – помислих си, тъй като както бягаше, глиги не се виждаха. Бягаше като стрела, бърз като заек. А мястото, освен че беше стръмно, беше и гъсто обрасло. Само напред имаше малко свободно пространство, колкото малко по-широчка пътечка. Моментално съобразих, че мога да го улуча само на тази пътечка. Прицелих се, като взех доста голямо изпреварване – малко пред муцуната му, като очаквах да го улуча в гърдите. Стрелях и видях как по инерция подмина пътеката и там спря. Спуснах се веднага към него. Беше се подпрял на един бук, предните му крака тъпчеха на място, а задницата му и задните крака бяха неподвижни. Беше голям, и беше глиган. Реших с втория патрон да го довърша. Прицелих се в гърдите му, там, където предполагах че е сърцето, и гръмнах. Но понеже четината му е била много дълга и изправена, височината му ми изглеждаше много по-голяма, и вместо в гърдите, улучил съм го високо в плещите. Глиганът се размърда, освободи се от бука, на който се подпираше и се плъзна по шумата надолу към дола. Аз се спуснах след него, но повече патрони нямах. Глиганът се блъсна и спря в друг бук. Размърда се отново, отново се отстрани от бука и отново се плъзна надолу по стръмнината. И така няколко пъти, докато слезе почти до самата река. И там бързо издъхна. А аз, опиянен от успеха – нали въобще не очаквах, че мога да убия глиган, крачех напред назад край него и виках: Ей, голям ловджия тоя Ангар! Самичък уби глиган! Голям късметлия! Дотърча и горският, Маринчо. - Мъжки ли е? – запита. - Мъжки е. - Ами тестисите му отряза ли? Той разбира се, не каза тестиси, а друга дума. - Не съм. Защо да му се отрежат? - Веднага трябва да му се отрежат, защото иначе месото му ще мирише. И той извади нож и с удивителна за мене сръчност го цепна и изряза тестисите му, и ги прибра в един найлонов плик. Удивих се колко са големи – може би всеки беше по един килограм. - Ей, голям съм късметлия! – каза Маринчо. – На предишния лов аз отрязах тестисите на глигана, и сега пак аз! Това, изглежда, за ловците беше голяма чест. Тя показва, че си бил най-близо до глигана, когато е паднал. Освен това всичкото месо се дели на равни части, но без главата и тестисите – главата, трофеят, се дава на този, който го е застрелял, а тестисите на този, който ги е отрязал. Когато разрязаха и разделиха месото, видя се и къде съм го улучил. Понеже мястото беше много стръмно и стрелях отгоре, една от сачмите, от шестиците, беше строшила гръбначния прешлен и заседнала в средата на гръбначния му мозък. Това беше парализирало задните му крайници. И въпреки че се бях целил с голямо изпреварване, улучен беше много назад, над хълбока. Което показва колко бързо е бягал. Сачмите от вторият изстрел бяха високо в плешката. Провериха и какво е ял – стомахът му беше пълен с буков жълъд. И ние, в Странджа, сме яли буков жълъд. Изпича се над огъня на тенекия, обелва се и се яде като тиквени семки. Само че трябва да се подбере да е хубав, жълъдчетата му да са пълни и плътни. Но родителите ни казваха, че не трябва да се яде по много, защото от него можело да се опиеш. И сега, като видяха че стомахът на глигана е пълен с буков жълъд, местните казаха, че понякога и дивите свине, ако се наядели с буков жълъд, ставали като пияни. Някога в Странджа са гледали много стада от свине, от полудивата източнобалканска порода. Всеядни са, изхранвали са се главно с дъбов жълъд. Но съм чул от един човек, на когото баща му е бил свинар, че наесен и от дренките се угоявали.Толкова дренки имаше по доловете, разправяше той, че като узрееха и окапеха, свинете само дренки ядяха и не можеха да ги изядат. А аз пък съм видял как такова едно стадо свине се хранеше с раци. Много раци имаше тогава в доловете, под всеки камък имаше рак. И свинете вървяха по дола, със зурлите си обръщаха камъка, водата се размътваше и в мътилката ракът побягваше нанякъде, но свинете бързо го напипваха с уста, улавяха го и го схрускваха. Но да не се отвличам. Дружинката се събра край глигана, и опитните ловци се заеха да го одерат и да разделят месото. Уж опитни, опитни в този занаят, ама имаше един полковник от нашите, който ги смая. Не знам дали трябва да спомена името му, ще се въздържа, но местните казаха на генерал Велков, началника на училището: Генерале, този човек да го уволниш, да дойде при нас или да стане някъде касапин, да не му се погубва таланта!   Месото се разделя на равни купчинки. Но тъй като не всички купчинки са идеално равни, един от ловците се обръща с гръб, за да не вижда коя купчинка посочва ръководителят на лова, и го питат: тази купчинка за кого да бъде? За този! А тази? За този. Такова разпределение се смята за най-справедливо и никой не се сърди.   ОЩЕ ЗА ГЛИГАНИТЕ   И на лова на следващата година пак бях гонач. Вървях през гората и си декламирах. Наближавахме пусията. Навлязох в един букак с големи, обрасли с мъх камъни. И един от тях толкова ми заприлича на прасе, че си помислих: този камък ако някой го види, ще си помисли, че е свиня. А защо не очаквах, че може да е свиня – защото бяхме почти достигнали до пусията, и съвсем близо пред нас толкова много се гърмеше, и толкова се говореше, че едва ли би останал дивеч наоколо. Все пак измених малко посоката си на движение, за да мина по-близо до този камък. И като го наближих, камъкът изведнъж хукна. Беше дива свиня. Смъкнах пушката и стрелях, улучих я в задните крака. Вече не можеше да бяга бързо и като се спуснах, застигнах я. Опитвах се да застана отстрани, за да стрелям с втората цев в гърдите ѝ, но тя непрекъснато се извърташе с глава срещу мене. И за разлика от глигана, който изпитваше животински ужас, в нея сякаш нямаше никакъв страх. Дори, ако не беше ранена в краката, би ме нападнала. Като видях, че няма да мога да застана отстрани, почти от упор стрелях в челото ѝ . И всички сачми просто рикошираха от черепа ѝ. Тогава извадих пистолета и я застрелях с него. Глиганите обикновено разбираха къде е пусията, и когато я наближаха, спираха, ослушваха се, душаха, оглеждаха се, и много често се връщаха обратно през редицата на гоначите. И вероятността да излязат невредими през редицата на гоначите сякаш беше по-голяма. Те сякаш разбираха, че тези които вдигат шум са по-малко опасни от онези, които са се притаили. И при една друга гонка пак почти бяхме стигнали до пусията. Стрелбата беше престанала, и на не повече от 30-40 метра отпред ловците от пусията се бяха събрали и нещо коментираха.   Аз бях изостанал, пред мене беше непроходим гъсталак, имаше само една едва забележима, направена от животните пътечка. Тези пътечки са само ниско над земята, а над тях вейките са така преплетени, че по тях човек само полунаведен може да се движи. И като се приведох да мина, видях на пътечката, на пет-шест крачки пред мене и обърнат срещу мене, голям глиган. Замръзнах. Пушката висеше   на ръката ми, разбира се на предпазител, а и така приведен, нямах възможност нито да се поизправя, нито да прикладвам и да стрелям. Пък и как бих могъл да стрелям, като зад глигана някъде пред мене бяха хората. Може би цяла минута, а може две или повече, стояхме и се гледахме с глигана. Хайде, не стой така, слез и мини под мене, слез и мини под мене, шепнех му аз. Сякаш аз бях този, който може да му направи нещо; докато той ако се втурнеше към мене, щеше да ме изкорми. Най-после глиганът наистина направи това, което му предлагах и за което го молех: слезе от пътечката и като мина под мене и покрай мене, се отдалечи.   На един лов пък председателят на ловната дружинка вместо с двуцевката си, беше взел една бойна карабина “СКС” - “Самозарядна карабина “Симонов”, такава с каквато стоят на пост гвардейците, само че, разбира се, без ножа. Пълнителят ѝ събира десет бойни патрона. И пред него, в една стръмна и с дълбока снежна пряспа долчинка, навлезли пет диви прасенца, от едно прасило. Стръмният склон и дълбоката пряспа, в която попаднали, не им позволили да избягат и той беше ги застрелял и петте. Аз бях пак гонач, но когато се събрахме, проявих любопитство да видя мъжки или женски са прасенцата. Бяха две женски и три мъжки, като и трите мъжки бяха кастрирани. Тестиси нямаха. Само под козината над мястото, където са били тестисите, личеше белег като от стара и добре зараснала операция. Обърнах на това внимание на останалите ловци, и те много се учудиха – кой и кога може да ги е кастрирал? Само аз знаех - кастрирал ги е някой от възрастните глигани. Не е вярно,че всички живи същества се раждат добри – по-често те се раждат жестоки. Нима кукувичето се излюпва добро, а едва по-късно някой го научава да изхвърля другите пиленца от гнездото? Кой и кога научава орлето или пеликанчето, което се е излюпило първо, да кълве непрекъснато братчето или сестричето си, докато то падне от гнездото и се пребие или се удави и рибите го изядат? Кой и кога научава новия господар на прайда или новия водач на маймуните, щом вземат властта, да убият всички чужди бебета? Кой научава първата излюпила се пчела майка да обикаля килийките и да убива всички все още неизлюпили се други пчели майки? Никой не ги научава – те се раждат такива! В едно от ловните списания, в руското “Охотничьи просторы”, един ловец разказваше как веднъж убил глиган. И с голямо изумление видял, че той тестиси няма. А пък било невероятно някой някога да го е хващал и кастрирал. А местният им водач, егерът, му казал, че това е нещо обикновено: докато прасенцата са още малки и беззащитни, възрастният глиган с глигите си ги кастрира. Това на ловеца се сторило невероятно. Но по късно той сам наблюдавал такова нещо. Бил се укрил в едно чакало за патици. Пред него от тръстиката излезли и се хранели стадо диви свине. И един голям глиган започнал битка с едно още съвсем малко глиганче. Глиганчето се защитавало ожесточено, но в един момент големият глиган с един удар на глигите си разпрал отзад кожата на прасенцето, и “ядрата” на глиганчето паднали на тревата. То започнало да залита, а глиганът изведнъж загубил интерес към него. Ловецът стрелял и убил глиганчето, и отишъл да разгледа раната му – разрезът на кожата бил направен така прецизно, все едно с хирургически скалпел. Не по-малко жестоки са и зайците. Ако в една клетка има мъжки заек и малки мъжки зайчета, големият мъжки ги кастрира, като изгризва тестисите им. Така е при тревопасните. Докато при хищниците не е така – там си помагат. Лисиците се събират за кратко, докато сватбуват. След сватбуването се разделят, а за отглеждане на малките отново се събират в семейства; като за изхранването на малките може да се грижи друг лисугер, а не непременно биологическият им баща. И вълците в глутницата си помагат, за да изхранят вълчетата. По тази причина хищниците ми бяха някак по-симпатични.   Бия зайци, бия и се хваля; и лисици бия, но ги жаля. И глиган убия ли, се хваля, а пък вълк убият ли, го жаля.   При хищниците често по жестоки са женските. При вълците, при хиените, при сурикатите право на майчинство има само водачката на глутницата. А ако женска от по-нисък ранг забременее, или я прогонват, или я убиват.   СЪРНИТЕ   Веднъж, на един лов, излязохме една по-малка група. Всички други трябваше да се разположат на пусия, а моята задача беше да отида през няколко долчини по-нататък и там да пусна кучето. След което и сам да вървя през гората към пусията, та ако мога и аз да подплаша някакъв дивеч към тях. Отидох на мястото си, изчаках определеното време и в уточнения час развързах гончето. Предполагаха че то веднага ще започне да дири, и да вдигне и да подгони дивеча към пусията. Обаче кучето като хукна по права линия - направо към пусията, при стопанина си, горския. А аз какво да правя – пак започнах да декламирам, да пея, да хвърлям камъни из гъсталаците. А кучето като отишло при горския, разшетало се там из гората, попаднало на следа на сърна и я подкара към мене. Бях доста високо, почти под билото, там където гората свършваше и почваха поляните. Видимостта бе добра и видях през две долчинки сърната. Разбрах, че ще излезе точно пред мене. “От дивите животни само сърната е по-блейок, по-будала, само тя като хване една височина по барчината, все тоя карар държи!” Бях момченце, бяхме с един от чичовците ми в гората, и при нас спря един ловджия. Разприказваха се с чичо ми и оттам съм запомнил тези думи. По-късно и сам се убедих, че е така. И така, сърната се показа на високото, после хлътна и изчезна в ниското. Беше през две долчинки от мене, но знаех, че поддържайки този хоризонтал, след малко точно пред мене ще изскочи. И се прилепих до един бук. След малко, навело муцуна към земята, видях по следата ѝ с лай да премине и кучето. Съвсем не бях настроен да стрелям по сърна. Дори при разпределението на ролите се радвах, че съм гонач, че няма да ми се наложи да стрелям и да убивам. Но обстановката се измени – ако сега аз не я застрелям, трябва да се върнем празни. И сърната се показа пред мене. Беше тригодишно сръндаче. Носеше се бавно, със спокойни, плавни скокове. Шията му беше дълга и грациозна, главичката му изящна, с кафяво около муцунката и очите, увенчана с две правилни рогчета с по три разклонения. Прилепен бях до ствола на бука, бях облечен с едно от старите ни летателни якета, на цвят сиво като кората на бука, не мръдвах и не шаввах, би трябвало да не ме забележи. И тя не ме забеляза, и скачаше право към мене. Прицелих се в гърдите ѝ и натиснах спусъка – изстрел не последва. Отново, както и друг път ми се е случвало, пушката се оказа на предпазител. С последния си скок сърната стъпи на две крачки пред мене, почти пред дулото на пушката, видя ме, отскочи встрани, заобиколи ме и отмина. Бързо изместих предпазителя, извърнах се след нея и стрелях в бялото петно на задницата ѝ. Патронът пак беше с най-едрите съчми, и като знаех какво поражение бяха нанесли на глигана, очаквах че и сърната веднага ще падне. Но тя си продължи и изчезна от погледа ми. След минутка дотърча и кучето. Очаквах че то ще я открие паднала някъде наблизо, но то продължи с лай по следата и заглъхна някъде далече към рекичката. Ама че работа, как можах да я пропусна. Всички на мене са разчитали. Явно бях я ранил, по следата ѝ имаше следи от кръв. Събрах няколко кървави шумки, за да ги покажа като доказателство, че съм я улучил; а защо не е паднала - божа работа. Отидох при останалите, събрахме се. Кой стреля? Аз стрелях. Не можа ли да я улучиш? Улучих я, но не падна. В това време пристигна последният от ловците, той беше оръжейника на поделението. Спокойно, каза, сърната падна. Слязла е до реката и там е паднала. Кучето я намери и легнало до нея. Като чух къде спря да лае, и ги открих. Този оръжейник беше и добър препаратор. След година или две, като отидох в оръжейната, видях на стената препарирана шията и главата на сръндаче. Шията е била изрязана много дълга, почти от плещите, и дори препарирана изглеждаше много грациозна. И аз като хипнотизиран се втренчих в нея. - Какво, харесва ли ти? – запита ме оръжейникът. - Да, много! Но аз тази сърна съм я виждал някъде, страшно ми е позната! - Ами това е тя, твоята. Помниш ли го оня лов …   Но защо се отказах, какво ми беше най-тежкото в лова, какво не можех да понеса? Стреляш по бягащия като стрела заек, и след изстрела той се прекълбучи и остане на място. Стреляш по летящия фазан или по летящата яребица, птицата се преметне през глава и тупне на земята. Удоволствието от точния изстрел е голямо, бих казал – опияняващо!   Но отидеш да го вземаш, и се окаже, че дивечът е само ранен. И заекът започва да се влачи по земята и да пищи, птицата бие със здравото си крило и напразно се опитва да излети, сърничката се опитва да се изправи, но не може и като дете плаче.   Една сърничка плачеше, ранена. Ловецът, млад, стоеше на колене И молеше, и стенеше над нея. А другите ловци му се присмяха: - Друг път да стреляш тъй, че да не плаче!   И в тоя момент ти идва да се самоубиеш. Идва ти да строшиш пушката в главата си. Но нищо не можеш да направиш, трябва да ги доубиеш. И да ги оставиш, все едно, няма да оцелеят – или ще умрат от раните си, или ще станат жертва на хищниците.   В Странджа, в землището на село Бръшлян, един от старите местни ловци стреля по сърна. Сърната падна на място, и мене, като най-млад, ме изпратиха да я взема. Но когато приближих, сърната се изправи и поиска да побегне. А краката ѝ не я слушаха. И в очите ѝ, и в целия ѝ вид имаше такова огромно учудване, такова недоумение от това защо краката ѝ, вероятно за първи път в живота ѝ, не я слушат! След което рухна на земята и умря с прехапан език. Както ако на човек са съобщили някаква ужасна вест, вест за страшно нещастие, вест която той не би могъл да понесе, и затова не може и не иска да я възприеме, и си мисли че такова нещо не може да бъде - такова недоумение се четеше в погледа ѝ!   Така учудена в гората, ранената сърна се спира, а после рухва на земята, език прехапва и умира.   И още едно:   Рано групата ловци свърши да ловува. Докато лова делят, всички се шегуват. Но е тъжен и мълчи младият ловджия, за когото днес твърдят че е късметлия.   С много труден изстрел днес той уби сърната, и на него, за трофей, дадоха главата.   Уж отрязана глава, а очите плачат, и муцунката трепти над език прехапан.   “В планината да бях сам, да умирах гладен, пак сърна не бих убил, за да се нахраня. От жестокост ли сега аз това направих, или пък от суета – за да ме похвалят?   Истината е, че днес думата ловджия, се явява синоним с думата “убиец”. …”   И това стихотворение не е плод на въображението, и то е преживяно. Най-важното от свойствата, което и отличава живата природа, не е обмяната на веществата, а свойството да се изпитва болка! Не трябва никога да го забравяме – когато разговаряме с децата, с животните, с цветята, помежду си!   Но не, не е вярно, че ловците са само убийци. Те стреляха по дивеча, но и го развъждаха, и го разселваха, и го защитаваха. И ако имаше достатъчно дивеч в България, то се дължеше главно на ловците. Не описвам тук какви хранилки и заслони за дивеча сме правили, и как сме ги подхранвали в сняг и поледица.   Веднъж, придружени от офицер и старшина от гранични войски, ходихме на лов зад кльона. Кльонът е високата телена, от бодлива тел, ограда на държавната граница. До нея е изорана граничната бразда. Фактическата граница върви по река Резовска, но кльонът беше изтеглен на места на няколкостотин метра в наша територия, та ако има сигнал за нарушение, нарушителят да бъде задържан преди реката. Мене много ме беше яд, че има кльон. Не стига, че част от землището на Малко Търново беше останало зад границата, но по този начин и няколко квадратни километра от българската територия му се отнемаха. Поради което няколко колиби останаха необитаеми, нивите им запустяха, пашата не се използваше. Обидно ни беше и като знаехме, че от другата страна на границата кльон няма – там си пасяха стадата до реката, и ги пояха на реката, и си ловяха риба в река Резовска. Тогава това много ни тежеше. А сега вече ако ще и два кльона да има – в Странджа вече няма ни земеделие, ни животновъдство, ни рудодобив, и земята пустее. И главното – няма ги вече хората, няма хора, за които тези места да са родни и мили.   Та предполагаше се, че там, зад кльона, където ловци не ходят, ще има повече дивеч. Но нищо нямаше. Защото там дивечът не беше защитен, и граничарите свободно и по всяко време са го стреляли.   И още случки бих могъл да разкажа, но главното е, че това хоби не беше за мене. Това, че съм станал и че известно време съм бил ловец, си го отчитам за грешка. И ако има прераждане, и ако някога и аз се преродя, дано никога да не я повторя.